някво за секунда

Не можеш да пишеш винаги.

Можеш само като има за какво или навън вали. Изведро. Като невидяло. 

Пише ти се за хората като капчици, които се разливат из мръсния град. А той колко е мръсен, представа си нямаш! 

A дъждът се лее над всички квартали и мъже

С други думи - капчици прехвърчат и изчезват

И те като хората. 

Чувстваш ли се като риба в консерва?

Човек в консерва

Покривът е ламаринен

да излезеш боли

А ти искаш да плуваш в морето

голямото синьо море

и да не познаваш граници

Но си седиш в своята консерва

като риба тон

потънала във вмирисан сос

Поне да беше в аквариум

за да плуваш плахо и да се удряш в стената 

но пък да ти е кеф

Хората са като листата. Когато има буря, отлитат надалеч.

големите надежди са завързаната за врата кайшка, която стяга все по-силно с времето

свят алтернативен на истинския

сменят се сезоните така, както желанията

цъфтят теменугите с нови копнежи за живот

Ох

Пролетта е възбуда. Вървиш и изтръпваш. Вдишваш хормони. Усещаш състезателната скорост, с която циркулира кръвта в тялото ти, не можеш да догониш смисъла на мислите си. Всичко гори и пламти наоколо. А в теб - малки експлозии от емоции стоплят душата. 

На контейнера

This is the end of the chapter

not of the story

Разбрах, че всичко е свършило, когато забелязах раната на крака ми. Нямаше я. Беше отминала толкова неусетно, колко и чувствата. Хвърлих цветята, които ми подари преди седмици. Днес. Защото днес е денят, в които осъзнавам края и разбирам, че той е начало. На нещо различно, нещо без него, нещо, което не мирише на цветя и не рисува рани по кожата ми.